Из романа „Аврамовия мост“
Една сутрин Михаел се събудил облян в пот. Сънувал Кукурикото. Говорил му за себе си с поглед и с глас. Изхвръкналите му магарешки зъби на моменти потраквали от страх, втренчвал поглед и пак продължавал забързано разказа си… Разтварял широко челюстта си и аха да ревне, но оттам излизала металическа човешка реч. Предния ден го натоварил с дърва от сечището в гората. Както обикновено го пуснал да си ходи сам. Кукурикото си знаел пътя. Явно се бил запилял някъде, до вечерта не се прибрал. И друг път му се случвало. А Михайлико също се бил заиграл с приятели и не го потърсил. Просто забравил за него. Но сънят, с който се събудил, направо го поразил. Сякаш му се бил обърнал терсът (опако – от турски). Излязъл на двора да го търси, но не го видял нито в обора, нито под навеса, където нощувал.
Сънят
Една сутрин мама ме събуди, а после ме докосна гальовно. Търкулнах се и с радост си скокнах на краката, като изревах здравата, чак сам се уплаших. Цона влезе, донесе храната, а после почна да ме реши и да украсява главичката ми с някакви панделки и мъниста. Мама стана неспокойна и се въртеше ту напред, ту назад, но аз бях доволен. Вирнах си нагиздените уши и почнах да подскачам с някаква необяснима радост. Цона както обикновено се развика и почна да ме кълне, ама този път в гласа ѝ нямаше злоба. На нея все някой ѝ беше виновен. Мъжът ѝ Калчо, щом се напие до козирката, по някое време вземе, че я фрасне по главата заради нейните зли клетви. Тогава тя хуква да бяга и идва при нас, и си го изкарва на мен или на мама. Въпреки че ме е яд на Цона, ми става жал за нея.
– Айде стига си лудувал, днес ще те водим на панаир. И да ме слушаш, че виждаш ли го дървото!
Цона ме поведе, върза на гърба ми една бохча и за всеки случай си взе и пръчката. Не е лоша жена, ама сърцето ѝ е малко заядливо. Все гледа да се счепка с някого. Не ѝ е лесен животът. Все работа, работа и една добра дума не чува.
А какво хубаво нещо е панаирът, тогава за първи път го видях. На едно голямо място, като поляна, отиват много хора да продават и да купуват най-различни неща. Там има и много деца… викове, смях, кавги, пазарлъци. Има и въртележки с люлки и стрелбище, и симид, и прясна ярма, и крини със семена, фокуси, гевречета, сочно сено и какво ли още не… То толкоз много хора, че за малко да се загубя. Зазяпах се в един човек, който правеше смешки, а около него се бяха скупчили деца. Хвърляше си капата на земята и сетне плачеше престорено като малко дете. После почна да пее една смешна песничка за захарното петленце. Ей така:
– Тейко, уа?
– Кво, уа?
– Искам петленце, уа?
– Кво петленце, уа?
– С пръчка в гъзъ, уа
Ха-ха-ха, смееха се всички… Чак и аз се засмях гръмогласно, но веднага отнякъде изникна Цона и почна да ме налага и да ме кълне.
– Къде се завря бе, мискинин такъв? Умрях от страх, че съм те загубила. – И пак здравата ме шибна с пръчката.
– Чакай ма, булка, остави на мира магаренцето. Я го виж какво е сладко – застъпи се за мен смешкаджията Аврам.
– Да пукне дано, та да ми свършат и на мен мъките, че ако го бях загубила, мъжът ми щеше да ме убие. И по-добре щеше изобщо да не се прибирам вкъщи. Дошла съм да го продам, че то две магарета в яхъра за какво са ни. – И Цона погледна с надежда към Аврам.
– Колко пари искаш?
И се започна един пазарлък, към който първоначално наострих уши, но после загубих всякакъв интерес. А синът на Аврам, Михайлико, увисна на шията ми и започна да ме целува.
– Папа, моля те, купи ми го, моля те, нали искаш да ти помагам.
Така станах собственост на еврейчето Михайлико. От радост, че Михайлико ме хареса, започнах и аз да скачам, а накрая изревах с всичка сила. И тъй като бях още малък и гласът ми беше писклив, Аврам и Михайлико от сърце се разсмяха.
– Ами той кукурига бе, тате! Ха-ха, хайде да го кръстим Кукурикото, искаш ли?
Така заживях със семейството на Аврам и с най-странното име, което много обикнах. Станахме неразделни със сина му – като братчета. Той беше тъжно дете, изоставен от майка си, когато е бил на седем годинки. Аврам се оженил повторно, но мащехата на Михаел го тормозеше, защото усещаше, че Аврам никога няма да забрави първата си жена, майката на първородния му син. Постепенно опознавах мъката на това семейство, а Михайлико, за да избяга от тормоза на мащехата си, често ме яхваше и отивахме на бостана, уж за да ме натовари с дини. Обгръщаше главата ми и ме целуваше по муцунката, а аз се усмихвах, отварях уста и лъхвах в лицето му дъха на прясно сдъвкана трева. Понякога ме галеше по главата и ми разказваше тъжния си живот. В такива моменти се опитвах да разсея мъката му и се заигравах с него, все едно му казвах: „Е, не само ти си нещастен, аз също тъгувам за моята майка…“. Ама сам си знаех, че не е същото, защото майка ми не ме беше изоставила. Мислех си често за нея и знаех, че и тя мисли за мен. Нощно време, докато гледах звездите през пролуката на покрива на яхъра, пусках по някоя сълза и си спомнях колко добре ми беше с мама. Какво да се прави, съдбата на магаретата е такава, но при хората е по-различно. Моят Михайлико се срамуваше и нито на глас, нито наум не смееше да спомене името на майка си. Дребничкия Аврам не го биваше много в търговията, защото имаше доверчиво и състрадателно сърце. Но пък бе изключително забавен. Умееше толкова сполучливо да имитира гласовете на различни хора и животни, че можеше да се попикаеш от смях. Нищо че съм магаре, но не познавам по-добър и човечен стопанин от Аврам. С него извадих голям късмет, но не така е мислела булката му Бука! И един ден тя избягала с един турчин в Истанбул, като оставила сина си в Бургас, при баща му.
Когато заживях в дома на Аврам, той всеки ден обикаляше със сина си съседните села, където разнасяше с каручката си всякакви стоки. Аз също ходех с тях, вързан отзад. Така ни минаваха дните един подир друг. Животът се изхлузваше бавно като змия в черна дупка. Двамата ми стопани прикриваха страданието си, макар че в селата ни посрещаха с голяма и искрена радост, защото за жителите им бяхме единственото разнообразие. А и Аврам знаеше как да ги весели, забавляваше хлапетата и се зевзечеше с по-будните селяни. Но най-много обичах да се любувам на нощите, прекарани в гората, на свирнята на щурците и припадъците на славеите след любовните им песнопения.
Аврам беше дребен човечец, но имаше голямо сърце. И аз живях с него като щастливо и обичано същество.
Една люта зима Михайлико ме поведе с другите деца в гората за дърва. И като ме натовари здравата, момчето ми рече: „Дий, Кукурико, бягай си вкъщи, знаеш си пътя. Аз ще хвана по-пряката пътека за дома!“. Имах лошо предчувствие и колкото и да ме ръчкаше да си вървя, всеки път, щом момчето поемаше назад, и аз тръгвах подире му. Накрая моето приятелче ме шляпна по задника, посочи ми пътя и ми обърна гръб. И пое по стръмното, през скалите. И двамата не знаехме, че това е последното ни виждане. Той беше щастлив, че ме е натоварил с много дърва, знаеше, че като ме види Аврам, ще остане много доволен. Но се случи друго.
Малко преди да изляза от гората, чух вълчи вой. Хукнах да бягам, но нали бях натоварен, не можех да тичам така както си знам. Поспрях за малко, за да поема дъх, огледах се и видях в сумрака как зеленеят очите на няколко вълка. Опитах се пак с тичане да се измъкна, но един от тях ме застигна, нападна ме и скочи върху гърба ми. И двамата се сурнахме върху снега, барабар с моя товар. Едвам успях да се изправя на крака, когато ми скочиха и другите. Бях здраво завързан за самара си и нямах никакви сили нито да хвърлям къчове, нито да бягам… Изревах с цяло гърло, белким ме чуе моят Михайлико, белким някой ми се притече на помощ… Само едно клонче от борчето над мен, отрупано със снежинки, сякаш ми махна за сбогом. Тогава видях как от черното небе се спуска някакво виолетово видение и усетих, че ме опари една гореща сълзица. Беше мама. Само мама можеше да ме споходи в този миг. Само тя можеше да се притече за моето възвисение. И тръгнах след нея. И бях щастлив, много по-щастлив от всеки, който не може и не знае как да обича… Умрях.
Като не могъл да открие магаренцето си в обора, Михаел се втурнал към гората. Пухкав сняг се спускал от клоните на дърветата. Момчето тичало с всички сили и оглеждало зад всяка дърво. Бяла тишина. Зловеща тишина. Чувало се само скърцането на снега под обувките му. Първо открил разхвърлян наръча с дърва, после кръвта очертала смразяваща картина върху синкаво-белия сняг. По-нагоре – петали и раздърпан самар. На друго място – оглозгани копита. Но най-смразяваща за обезумялото от болка момче била гледката на захвърлената глава, където в погледа на вдървените му очи имало и примирение, смесено с надеждата някой да му помогне. До края на живота си Михаел не могъл да забрави Кукурикото. Може би е имал своите угризения. Не знам. Но в старостта си често повтаряше: Най-смъртоносна е надеждата. Тя може да те убие отвътре.
Книгата може да бъде закупена тук: Вивиана Асса „Аврамовия мост“