***
Мерилин Монро? Сериозно?
Протегнах ръка и напипах пластмасовата си чашка на пода.
Отпих широка блудкава глътка от жълтеникавата течност.
Беше топла и безвкусна.
Дали не e от същата бутилка, спомената в ръкописа в ръката ми. Поставих страницата в папката върху другите и се подразних, като забелязах, че е последна. Толкоз ли беше? Номерирана кой знае защо с цифрата 23, веднага след 12. Значи преди нея трябва да се вмъкне разказът „Деликатно настроение“?…
Десет години след бума на крек поколението в Мексико, мнозина се питат: „А сега накъде?” Отминаха времената на бурния протест срещу „късните имитации на магическия реализъм” и „банановата литература”, затихнаха бунтовете около „конвертируемостта на значимите текстове”, изчезнаха диалозите между мексиканските прозаици и южноафриканеца Кутси за „прякора като нов литературен жанр”. Сякаш настъпи „Краят на лудостта” за впусналите се „В търсене на Клингсор”.
Прочетете още Марион Колева – СЛЕД „КРЕК“ ПОКОЛЕНИЕТО В МЕКСИКО
СПЯЩАТА
На майка ми
Да отворим вратата на нейната стая
и отново да влезем на пръсти, човеко.
Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
а нима след живота всичко се свършва?
Ето простата чаша – догоре с вода е,
а не стигна до нея ръката й трескава.
И е нямало кой, вече двамата знаем:
да разсее страха й, потта да избърше.
Марион Колева: “Излезе ми даже име на скиталка, нещо като одисейка, или континентална стопаджийка”
Интервю на Наталия Николаева с Марион Колева
Общуването с Марион Колева е приятно, непосредствено, зареждащо и пълноценно. Тя е мислеща и креативна личност, фин и търсещ дух, лишен от суета. Дали ще ни поведе из градините на Юмико, през срещата с Карлос Фуентес или през калейдоскопичния образ на Каракас и Южна Африка, Марион е увлекателен разказвач и емоционален, обаятелен спътник. Този път темите на нашия разговор с моята събеседничка кръжат около емигрантството, номадския начин на живот, пътуването и завръщането.
UNTER DEN LINDEN
Когато си починат сетивата,
от бялото на зимата приспани,
когато избуи над мен тревата
и кротко заличи несметни рани,
Иван ЗДРАВКОВ
СЛЕПИЯ
Нямам нужда от оръжие. Аз съм оръжие.
Какво става в душата на Слепия, протегнал ръка за милостиня
пред спирката на метрото?
Как разпознава хората? По гласовете? По стъпките?
По монетите, които рядко някой поставя в протегнатата му длан?
Времето е зло – мисли Слепия, протегнал ръка за милостиня
пред спирката на метрото.
Тази статия е писана в самия край на 1989 г. Може да се датира някъде към 20 декември същата година. Беше дадена след Екофорума на Румяна Узунова и е излъчена по „Свободна Европа“ през януари 1990 г. Съвсем наскоро разбрах това, защото нямах връзка с редакцията, а и не притежавах лично копие на текста – то е или изгубено, или не го е имало в онези безхартиени времена. Статията ми беше пратена от редакторката Жени Георгиева – Кайзер, на която благодаря от сърце за това!!!, и изразява първите ни разочарования от демократичните промени, когато протестиращите срещу Системата бяхме обиждани и заклеймявани като екстремисти от сплотените червени агитки. В интерес на истината – не влязох в Социалдемократическата партия, не понесох факта, че ръководителите й говореха на сбирките като партийни секретари, каквито впоследствие наистина се оказаха. Посещавах известно време и радикалдемократите по покана на Елка Константинова, ала и там не се задържах, защото видях как политиката се използва за низки лични цели. Останах си цял живот безпартийна, за което изобщо не съжалявам.
Поздрав от авторката!
СЛЕДВА СТАТИЯТА:
Прочетете още Наталия Андреева – ПОДМЯНА, ПРИЛИЧАЩА НА ПРОМЯНА
Песента „Бургаски вечери“, по текст на Иван Ванев и музика на Иван Коларов, отдавна е хит не само за вечния град край морето. Когато тя зазвучи в хоризонтите на безкрая, млади и стари усещат в гърдите си яркоцветни неувяхващи чувства: на радост от даровете на живота; на доброта, споделена любов и красота, усещане за вечност и благодарност, че ни има. Във въздуха се понася упойващият аромат на сол и водорасли, а гальовният бриз с целувка отмахва бръчките от челата ни и нашепва, че утрешният ден вече ни очаква с първите топли зари на слънцето…
Прочетете още Георги Н. Николов – „ЩЕ ИМАМ И ПОПЪТНИ ВЕТРОВЕ…“
СЪНИЩА
Не пробождай с пръсти тъмнината,
легнала във твоите прозорци!
Не напразно зимата измисли
със светлина да спира светлината.
Дойде сезонът на себевглъбяването.
Умира всичко, освен сърцата ни.
Като замръзнали на двора дрехи
се чупят думите във нашите прегръдки.
И по-добре без думи да осъмнем!
Роден от светлината,
завърнал се в светлината.
На мама Еми, с любов
***
Защо не спи небесното момче?
Защо мълчи?
Защо в градините небесни се разхожда?
Сълзата на небесното момче е светла.
Тъгата на небесното момче е синя.
Красива е душата на небесното момче.
Спят
всички ангели в небесния покой.
Защо не спиш, безсънен ангел мой?