Марин Бояджиев
СТИХОВЕ

korica_marin-p1

* * *

Тогава бяха вълчи времена…
И любовта бе вълча…
Изгаряхме от думите…

И алфа, бета, гама
И всякакви лъчи
Приемахме и ги превръщахме в слова…
Сега е тихо и пътеки няма,
А само път широк и равен…
Така е скучно,
Че ти се иска да умреш…
Пък след това каквото ще да става…

* * *

Как всичко се превърна в ад,
а вярвахме, че сме във рая…
Изнемощял лежа във прегорялата трева
и падналите ангели броя…

* * *

Танц котешки играе този дъжд,
шумоли небрежно
и безразличен с водни струи влиза
в недрата на земята.

Невероятно е когато
В моя мъжки сън
Пристига най-красивата жена
И подаяния от нежност ми подмята…

* * *

Ръка в ръка
Жена с дете
Пред гробищната белота…
Немей църковното кубе –
Тъга издигната към небесата…

* * *

Когато Господ на земята е дошъл
душата първо ни е дал.
И съчетал жребец, магаре и козел…
Седи сега човек във ъгъла замислен…
По кой от трите пътя да поеме…

* * *

Земя.
По нея избуяват
и къщи, и треви.
И си отиват…
И само кукувица вечер се обажда
За ново погребение…

* * *

По облаците дните си прeдричам.
Соколът не достига толкова високо.
Но мравката погледне ли към синевата
Във облака остава й окото…

* * *

Не зная вече хората ми близки
къде ме чакат – там,
или пък тука – на земята…
Тъй много стават мойте мисли
и тъй е дълга тишината…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro