Кратките поетични форми свидетелстват за умора. Думите, както всичко друго на този свят, изчерпват творческите кладенци в човека, а с възрастта става все по-трудно те да бъдат пълнени отново и отново. Изчезва и публиката, а най-вече изчезват приятелите, за които пишеш. За тяхното одобрение, за тяхното харесване… и понякога дори за тяхното отрицание.
Тогава пропадаш в лаконичността. Идва краят на дългите изречения, на несвършващите уводи, на стихотворните увещания. Умора. Не непременно от възрастта, а често от осъзнаването на преходността на всички неща, дори и на красивите.
Но има автори, които носят умората на просветлението в душите си от мига на своята поява в земния ни свят. При тях няма преходна фаза или тя е изживяна още преди зачеването им. Те започват направо от лаконичността, сякаш Отвъд са преминали вече останалите си творчески периоди.
И при Мая Атанасова това правило се е проявило с пълната си сила. Тя е не само лаконична и умозрителна – качества на текстовете от по-късните възрасти, но е останала далече дори от предполагаемата премъдрост. Човек би си казал, че регистрира състояния, ако не е подтикът да се замислиш върху посланието, което носят стиховете й.
Понеже познавам Мая от много години, мога с увереност да твърдя, че при нея добротата и толерантността не са поза, те са начин на живот. В противен случай щях може би да си кажа: „Ето го поредният наивник, който се надява да укроти тигъра с маслинено клонче!“ Но знам, че при Мая това е отстоявана цял живот позиция. Тя е един от малкото посланици на любовта в нашия свят, няма начин тази позиция да не намери отзвук и в нейните стихове. От тях идва една вълна на спокойствието и уталожената страст. На укротения дух, впрегнат в работа на светлината. Наричаме го често „фаустовски дух“.
Не само стиховете й са кратки, тя си служи с твърде малко поетични елементи, сякаш се бои напливът от образи да не смути нейната вътрешна тишина. В един етап от развитието си човек се учи да твори светове с малко подръчни средства: една вселена, няколко думи, и между тях етерът на мълчанието, който е цел на всички действия. Думите пораждат тишината,а тя поражда в себе си истинските думи.
Някъде отвъд тях се появява и вечността. Смутена и ненатрапчива, приличаща повече на отронен от есенно дърво лист. Не самоцел, а просто по подразбиране.
В онази пределна точка на копнежа по съвършеното, където пропускаме прекрасното и тленното. Не съм уверена съвсем, че хора като Мая ще го пропуснат, може би това е повече проблем на света, който пребивава в една отчайваща тленност. Към него е отправено в действителност посланието, защото тъкмо там тленното престава да носи белега на прекрасното.
Когато чета Мая, винаги си спомням за астероида на Малкия принц. Той живее на него с една роза, един стол, един похлупак и три вулкана. Това е неговият материален свят. Честите залези са следствие на малката повърхност на астероида, но само тъгата ги прави неизброими. Копнежът по любовта там е двигателят, който ни кара да напуснем нашия свят, за да го откриваме после по всички останали светове.
Така е и при Мая. Тя толкова скъпернически използва съществителните, сякаш инстинктивно знае, че зад тях често се крият предмети, които няма къде да помести на своя астероид. Повторението на изгревите не води обаче до спиране на строежа на поетичния й свят, защото всеки миг там е нов и неповторим.
Светът постепенно е изграден. По модела на вселената, в него има твърде малко материя и прекалено много загадки. Те са още един повод пътникът да побърза, преди невидимата ръка на Създателя да смени холограмата.