В едно безлично и прашно българско селце, което би могло да бъде всяко едно от пръснатите села из полската част на затворената между Дунав и централния Балкан междина, останаха “под ключ” всички мои лета и чуденки от детството ми.
Моята баба беше обикновена селска жена, неособено грамотна, с набито тяло и яки кости, призвани да поддържат и озаптяват при движение плисъка на мощните й телеса. Накратко – кръвена снага и мазолеста душа, скрити под множество катове древни кошули, фустанели, престилки, чембери, вълнени терлъци и гумени галоши. Така описаната картинка от своя страна бе пряко отражение на дълголетни въздействия от мощното земно притегляне, кърска работа до омала в студ и пек, редовна употреба на силна непреработена храна, увита в пожълтял тестемел, ядена сред кристално чист въздух и на съвършено гладен корем. Свой съществен принос в здравите темели на червендалестата телесна крепост имаха и никога непропусканите обилни порции пладнешки дрямки, прекарани в ладовината на сенчести соби или под чворести орехи из поля и градини.
Младите някога мои родители, още неизживели напълно сладостите на своите тела, не пропуснаха възможността да ме “изоставят” на село едва тригодишен, под игото на безусловната бабина опека. Прощавай, ти, детска ясло, прощавайте и вие другарчета, прощавай мое планинско зелено градче с пушещи заводски комини, пърпорещи камиони и автобуси из улиците. Къде избягахте, мили мои мамо и татко? Ще ви видя ли някога пак? Трябва ли да разказвам и за микро-потопа от сълзи, давещ безмилостно безчет невидими малки същества в мен, които сега, като се замисля, може би не съществуваха…
От низината на моите около 50 сантиметра надморска височина, моята баба изглеждаше като темна грамада, обемаща с несразимата си телесна мощ целия ми достъпен хоризонт. Въпреки че едрата й снага хвърляше отгоре ми обезпокоително плътна сянка, от подножието на величавата грамада аз надничах с нескрито любопитство през дупчиците на детските си очички и чувствах, че ще се понесем някак си. Така и стана – скоро влязох пълноправно в отредената ми от съдбата роля на любим внук, кръстен в чест на баба си.
Макар и малък, бях крайно любознателен към проявленията на най-голямото познато ми могъщество в обкръжаващата ме микровселена. Попивах всичко, което виждах, но далеч не разбирах всичко, и то не само защото бях невръстен. Незнайно защо в мен скоро се бе настанило съмнението, че баба таи много повече, отколкото казва, и че върши някои свои работи съвсем скришом от чужд поглед. Понякога си мърмореше нещо под носа и с гръб към мен навързваше или развързваше една сива носна кърпа, възел след възел, с втъкнат косъм или с усукана червена нишка и мънисто. Сегиз-тогиз бръкваше под престилката и вадеше от скрито джобче някакви такъми за донагласяне на ръкоделието си. Друг път ще топне черпака в къкрещата тенджера с вода на печката, ще завърти три пъти кръг отгоре и ще ливне водата върху лопатка с извадени живи въглени. Подир тая си процедура ще гребне от пепелта и кюмюра, ще ги размеси с малко кръв от очакващата попарване и оскубване на перушината току-що заклана кокошка, и ще помаже със сместа лозите или стеблото на някоя овошка, наричайки я да плододава в изобилност.
По-късно разбрах, че всичките баби в селото тайно чародисваха с повод и без повод, и че всъщност между тях се водеше невидима, но истинска психотронна война. Не беше рядкост да се спречкат заради прелетяла чуждия стобор кокошка, подозрение за уручасано внуче, намалял млеконадой или други такива бабини деветини. Например – баба ми дълбоко вярваше, че ритащата при доене крава разлива бакърчето с мляко не поради болката от напуканите си до кръв бозки, а защото в това зло дело са намесени нечистите очи на завистник, най-често точно определена съседка. В отговор на това подозрение следваха реципрочни ответни мерки – от опашката на съседската крава тайно се отскубваше косъм, вързваше се с конец на възел, изричаше се прокоба отгоре му и в потайни доби се тикваше под точно определена керемида над обора. Невинните кравешки, овчи и кози душици най-паче страдаюха и често се случваше да пощуряват вследствие на подмолната вещерска рат. Обикновено от обайването ги хващаше щръклица, т.е. почваха да хвърлят къчове из дворовете, трошаха с рога огради, порти, после ставаха някак неестествено вяли, залежаваха се и накрая неизбежо се стигаше до приколване, за да не станат зян, малко преди да се види, че ще се споминат.
Честолюбието и отмъстителността на бабите не знаеха предел, а на добичетата не им оставаше нищо друго, освен да изпият до дъно бокала с човешка злъч. Дядовците нехаеха за подмолните действия на “женурята”, а и никак не им хващаха вяра за тия работи. Те си имаха други любими занимания в кръчмата – изпразване на “пищовчета” с мента или мастика, и дори понякога да се стигаше до пиянски ежби, те, в сравнение с бабините “пунически войни”, бяха направо по детски безобидни.
Аз бях гледан и възпитаван от обичната си баба плътно до предучилищна възраст, а и след това се случи така, че връзката ми с нея не се скъса. Дори вече като ученик в горните класове, по стара семейна тадиция и бащина воля, всяко лято отивах на “заточение” на село, за да помагам на баба си в събирането на храна за животните. В селото като че ли никога нищо не се променяше, освен вероятната смяна на сезоните, но поради спецификата на училищния ритъм, за мен там винаги царуваше едно безкрайно лято. Това нескончаемо лято бе все така жарко и прашно, а хората в селцето винаги изглеждаха по еднакъв начин стари и живеещи в други измерения. Разбира се, имах и много ваканционни другарчета, но и те бяха като мен прелетни птички, а началото на есента задължително заличаваше всички весели нотки в партитурата на общото ни детско чуруликане из поляните. Външно селцето все така си придрямваше в безвремие и в пълна липса на събития, достойни за описване, но подмолната война на бабите нито за миг не стихваше. От незапомнени времена, поколение след поколение свадата взимаше своя десятък и безброй глави едър и дребен, рогат и нерогат добитък лудваше, после бавно залиняваше и след това неизбежно биваше заколван и варен в казаните за курбан-чорба. Дядовците все така невъзмутимо си пиеха ментовката и никак не подозираха за истинската причина за периодичния мор по хайванчетата им. Редно е да отбележа, че и аз като представител на мъжкото съсловие не взимам насериозно подобни врели-некипели, но пък съм сигурен, че бабите никак не мислеха така, иначе отдавна щяха да са приключили с тези си занимания.
Години по-късно, вече като студент, пак се случваше да намина към селото на баба ми, най-вече за нейна, и отчасти за моя радост. От изучаване на науки бях позабравил необработения с помади дъх на дива езическа атмосфера, но една случка ме върна към загадката от първите ми детски впечатления.
Селото винаги бе пребогато на гъбни плантации – и в гората, и в полето. То не бяха едни велики манатарки, печурки, сърнели, булки, кладници, припънки, масловки, млечки, челядинки… Аз, като невъобразимо пристрастен любител на чорбите от сушени гъби, за което пак е виновна милата ми баба, една есен се бях втурнал да бера последната за сезона реколта из близката мера около селото. Улисан в щипането на пръснатите из треволигата дребни гъби “кокошинки”, получих внезапното усещане за нечие тревожно присъствие. Бях коленичил в една падина, и когато вдигнах глава, видях над себе си една пребрадена в черно старица.
Открай време извън село имаше една тъмна самотна къща, обрасла в тръни и бодливи акации. От баба ми знаех, че там живее налудничава вдовица, последна наследница на род от особняци, които не можели да живеят сред хора и затова изградили къщата си извън очертанията на селището. Спомних си, че като деца често досаждахме с веселата си глъч и игри близо до двора на вдовицата и тя ни обсипваше със страшни закани и проклятия, от които ни ставаше още по-весело. Старицата имаше тайно оръжие срещу детската напаст – две черни като катран биволици с големи извити рога, които биваха насочени срещу нас и ние панически се разбягвахме като врабчета. За нас дечурлигата беше крайно непонятно защо другите порядъчни хора от селцето въдеха в обора си добри, кротки кравички, а тази старица отглеждаше страшни като дяволи кара-малачки, които тичат да бодат веднага, щом зърнат червена ризка или панталонки… поне така мислеха детските ни главички.
Но да се върнем към гъбобера насред полето. Старицата в черно ме изгледа криво и рече: Що ми береш от гъбите, бре, момче? Аз естествено оперено й отвърнах, като доволно учен човек, че мерата е общинска и следователно находящото се сред тревите е в обща полза или поне на когото пръв го намери. Бабата се разтресе от гняв без никаква видима причина и просъска: Ще те науча аз тебе, та да ме помниш, ако още си жив – и заситни към порутената си тъмна къща без стъкла на прозорците, с баталясал двор – целият обрасъл в тръни и коприва. Улисан в брането, едва сега забелязах, че се бях приближил на не повече от двадесетина метра от нейния буренясал плет от гнили колове.
До днес ясно си спомням подробностите и как странно бе всичко, което по-натам произтече. След никак неприкриваната заплаха гъст мравуняк налази моите плешки, а някаква особена телепатична вълна разтресе из дъно бистрото ми до този момент съзнание. Сякаш тя пожела да гледам като на екран, ясно като бял ден, как проклетата старица кладе огън, после как гори стръкове омайни билки, надвесена над мангала, как от лютия кадеж и черен чад очите й почват да се зачервяват и сълзят, а лицето й се криви неистово в грозни гримаси. Виждах, осезавах и дори чувах! Навярно невидима ръка бе тикнала нагорещен до червено ръжен в клетия ми мозък и огънят на въображението вече припламваше в топлите тонове на адското зарево. Беззъбата паст на вещицата усърдно мливаше клетва подир клетва, после рипна като ужилена, та откачи от гредореда сушена китка комунига, омота я в тестемел с шарена везба по краищата, сложи вързопа в стара мушамена пазарска чанта, с каквито бабите обикновено ходят за хляб, а на прага се наведе и взе объл черен камък, който също пусна при букета. Пътем мина през плевнята и откачи крив ръждив сърп, с който зачерта по въздуха кръстове, три пъти в три посоки, като да косеше нечия душа. После го хвърли зад гърба си, както булката хвърля сватбен букет, а беззъбото й чене така се разтресе от ярост, сякаш горната част на черепа й бе лишена от всякаква механична връзка с мандибулите. Сърпът тупна в купчина сено, от която с див врясък изскочи черен котак, навярно задрямал след изнурително нощно мишкуване по тавана.
Хипнотизиран от картината, която се разигра във въображението ми, приведен над тревата, аз все още късах несъзнателно гъбите. Силен смут връхлиташе на талази отгоре ми, сякаш зъл демон ровеше с нокти из меката плът на моя фламбиращ се в тих ужас мозък. Леко надигнах глава над падината, в която бях приклекнал, и с периферното си зрение потърсих местонахождението на моята немилостива мъчителница. Вещицата припряно пристъпваше, леко тангиращо спрямо мен, подпирайки се с бастун и мятайки пазарската чанта с другата ръка, сякаш отиваше към селото по спешна работа. Продължавайки да не признавам тоталното си поражение, макар че вътрешно се тресях в душевен смут, аз нервно късах гъбка след гъбка, опитвайки се да имитирам железобетонна невъзмутимост към целия свят. Въпреки моята фасадна мимикрия, напрежението в мен се покачваше взривоопасно с всяка изминала секунда, и за всеки случай държах бабата под око, като се мъчех да отгадая нейните пъклени планове. Скоро забелязах, че старицата тенденционно описва широка дъга и аха-аха да ме затвори в пълен кръг. Нещо в мен изрева като ранен лъв, скочих панически и се затичах по най-краткия път към затвяряната от вещерските крачки пролука чисто пространство. Старата видя ниския старт на моя олимпийски спринт и също забърза крачка, по-точно, и тя тичаше да ме превари, но по бабешки. Изкопчвайки се от стягите на магьосания кръг, усетих дишането си по-леко, но дивите клетви на бясно размахващата във въздуха своя бастун старица поразиха моите уши.
После следваха много поред тревожни денонощия в борба да събера всичкия си научнообоснован атеизъм, подплатен с показния непукизъм на съвременен млад човек, но вътрешното равновесие дълго ми убягваше, защото отровното жило на бабешките клетви продължаваше да влива сяра в кръвта ми. Вече повече от десет години след случката, въпреки че старицата отдавна се е представила на Оня свят, при спомена за нея през жилите ми преминава особена хлад. Оттогава, когато реша да бера гъби, се оглеждам внимателно и винаги искам разрешение от полските и горските духове… За всеки случай!