В ПАМЕТ НА АВРАМ АВРАМОВ

Видяхме се за първи път преди повече от 45 години. Останахме приятели за цял живот. Един до друг в най-трудните моменти. Аврам умееше да цени това, но не обичаше да прави компромиси.

Казваше всичко на часа в очите и на най-големия просяк и на самия Любомир Левчев, тогава председател на Съюза на българските писатели. За него всички там горе бяха „паяци”, но Левчев си остана за него „бате”. Така наричаше и Павел Вежинов, който му помогна да се измъкне от най-трудната ситуация в живота му, както и Михаил Берберов, Кольо Севов, Георги Черняков…

И в момента, когато името му намери място в антологиите на българската поезия в скандинавските страни, САЩ и даже в Япония, той живя най-мизерния период от живота си… Макар че беше един от малцината, който без никакви скрупули ходеше на гости на Петър Манолов, когато тайните агенти на ДС бдяха на всеки ъгъл около дома му, макар че беше инициатор на един от демократичните вестници във Варна – „Демократ”, който излизаше благодарение на него…

Повече не мога да напиша нищо за Аврам… Освен няколко думи, които ми е посветил в първата си стихосбирка „Реабилитиран спомен” (1984) и в „Обезглавена гилотина” (2004):

„Не се страхувай от надморската височина на подметките! И не вярвай, че поезията е клада, която търси със сянката си оправдание в нас…”
„На приятеля и човека, с който безкористно далдисвахме в озъбените подмоли на поезията…”

В деня, в който си отиде – 19 май, у мен остана надеждата, че тази поезия рано или късно ще поникне отново на нечия поетична територия.

Марин Бояджиев

* * *

Това стихотворение посвещавам на себе си,
защото днес имам рожден ден.
Не очаквам гости – всичките ми врагове и приятели днес имат почивен ден.
Ще наредя около масата тридесет и един стола.
Ще се избръсна, ще отворя прозореца и вратата.
Всеки случаен минувач ще почерпя – за мое здраве –
и ще бъда по-щастлив от космонавтите,
които прегръщат земята.
Нищо, че тридесетте стола ще останат празни…
Аз ще поседя на всеки един от тях по малко
и тридесет спомена ще ми дойдат на гости.
Ще побъбрим и когато мракът затвори прозорците и вратата,
ще ги изпратя до завоя на нощта.
Лявата ми ръка ще стисне дясната,
ще си честитя рождения ден
и след наздравицата с това стихотворение
ще завърши тридесетия празник на самотата.

* * *

Ако знам, че ще умра в събота,
ще реставрирам на един дъх всички молитви,
които завещахме на небето.
Ако знам, че ще умра в петък,
ще изкореня всички сънища
и ще ги захвърля върху покривите,
преди съдбата да се гмурне в комините.
Ако знам, че ще умра в четвъртък,
ще нарисувам на прозореца си едно Небе,
в което синът ми сам да проходи
и никога да не бъде добър сирак.
Ако знам, че ще умра в сряда,
ще помоля два слънчеви лъча
да подпрат клепачите на очите ми,
та този свят да има къде да се крие.
Ако знам, че ще умра във вторник,
ще се събудя по-рано от ехото
и ще скрия гласа си под ноктите
на най-бездънното стихотворение.
Ако знам, че ще умра в понеделник,
за една нощ ще оперирам всички часовници,
без да правя упойка на времето.
Ако знам, че ще умра в неделя,
ще отвия бушоните на Времето
и ще се събудя в понеделник –
точно когато спящото слънце
се обръща на другата си страна
и всички камбани стачкуват за почивен ден.
…Ако зная деня, в който ще умра,
а не деня, в който съм се родил,
щях да напиша може би още по-оптимистично стихотворение.

* * *

От днес нататък няма да пиша стихове.
Ще завъртя храносмилането си на 180 градуса,
около престърганата мисъл..
Ще рендосам поетичните си тикове
и ще глътна ежедневието на лакмуса,
изтръгнал не едно признание от умен и прост.
Сънищата ми вече няма да са римувани.
Няма да се изкашлям ни анапестно, ни ямбно.
Ще пребоядисам безцветните си мисли в счупена ваза.
Ще напомпя всички метафори до спукване.
Ще прекъсна телефонната връзка с щурците внезапно и няма да имам никакви претенции към залеза.
От днес нататък няма за пиша стихове.
Ще съществувам като хората – да не съм гърбав.
От едно се страхувам –
че след време по диаграмата на реставрираните биотокове
и по годишните кръгове на погрешно заклано дърво
ще уточнят диагнозата: И като човек, и като мъртъв все си е бил поет…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro