Джина Василева – из „СЛЯПО ПЛАВАНЕ“

Яхтата "Ахасфер" на писателя Борис Априлов.
Яхтата „Ахасфер“ на писателя Борис Априлов.

***

Мерилин Монро? Сериозно?

Протегнах ръка и напипах пластмасовата си чашка на пода.
Отпих широка блудкава глътка от жълтеникавата течност.
Беше топла и безвкусна.
Дали не e от същата бутилка, спомената в ръкописа в ръката ми. Поставих страницата в папката върху другите и се подразних, като забелязах, че е последна. Толкоз ли беше? Номерирана кой знае защо с цифрата 23, веднага след 12. Значи преди нея трябва да се вмъкне разказът „Деликатно настроение“?…

Нататък листовете бяха празни. Разрових кашона. Имаше още няколко омацани папки, изпъстрени със задраскани на едро стари заглавия. Прегледах ги, никъде не видях инициалите M.M. или поне Норма. Но намерих набъбнала от влага малка книга с мърлява корица, на която още можеше да се разчете заглавието „Деликатно настроение“. Другото почти не личеше. Любопитно потърсих вътре годината. 1986?

Но върху мухлясалия ръкопис се натрапваха дати, написани на ръка най-горе: 1982, 1983 г. и Бояна 2. Странно…

Опитах се разсеяно да пресметна нещо в главата си. Няма обяснение. Бяха минали много години, а колко ли капитани се бяха сменили на „Ахасфер“… И дали изобщо още се казва „Ахасфер“, се запитах механично. Погледнах през илюминатора. Мръсното пристанище дремеше в лятната заспала жега. Мазните петна по водата блестяха красиво и отвратително под спущащите се към тях нажежени слънчеви реотани. Поклащаха се лениво.

Измъкнах се от каютата и застанах сред мърлявия кокпит. Загледах се в чашата си с отвращение и я лиснах през борда. Всичко наоколо напомняше древен махмурлук. И цветовете, и миризмите, и беззвучното полюшване на лодките създаваха у мен само желание да повърна.

Огледах се наоколо за нежелани свидетели на позора си. Нямаше. Все пак се отказах да замърся допълнително морето и влязох обратно. Втренчих се наново в кашона, а после вдигнах рязко глава и огледах каютата, мрачно пронизана от остриетата на слънчевите прахолинки. Всичко наоколо подсказваше старост, гнилост и забвение.

Хванах се, че обмислям бързо бягство от това място. Но знаех, че не мога. Задържаха ме много силни връзки.

Мечтаех си винаги да не страдах така жестоко от морска болест, да не ме смазва така ужасно дискретното полюшване на пристанищната вода. От далечното ми детство морето ме привлича неудържимо, призовава ме отново и отново да насиля себе си и да прекося поне някакво незначително морско пространство върху плавателен съд. Но всеки път бързах гузно да се измъкна от него веднага щом мога, да легна по корем направо на пясъка, почти до водата и да се взирам тъжно в обгръщащите ме отвсякъде недостъпни хоризонти.

Станах и натъпках якето си в сака, метнах го през рамо… и пак се загледах тъпо в кашона пред мен. И сеа кво?

Загубих толкова години в търсене на заметените пътеки, прокарани от Него, Ахасфер. Точно когато реших, че са изчезнали завинаги като килватер в мързеливата вода край пристанището, най-неочаквано попаднах на следа към гробището за лодки. Там я открих. Подсказаха ми мястото некви нетрезви древни
отпадъци от барабските времена на градчето.

Насред няколко безнадеждно изгнили съвременници на Ноевия ковчег забелязах олюпения ѝ силует да се подава гузно над водата.

Не, съвсем не я познах. Без мачтата и платната си тя изглеждаше като някакъв срутен плаващ струпей. Сетих се, че повечето от нея е разгънато в дълбочина, прикрито от ветровете и вълните. Припомних си уютните махагонови каюти, контрастиращи елегантно с вътрешността на рибарските лодки и гемии. В онези далечни трудови години не беше привично във ветроходите да се спи, да се живее. Бяха или спортни, за набиране на рекорди, или мърляви и вмирисани на рибешки черва, задръстени с мрежи и котви. Тази яхта беше изключение.

Когато „Ахасфер“ за първи път акостира в Созополското пристанище и от нея започна да се носи денонощно чаткането на пишеща машина, созополчани презрително захванаха да следят странния очилат летовник, познат им от предишните си провали да се утвърди като нещо постоянно в претъпкания лете град, претоварен със суетня и озлобление в жегата, и напълно противоположен, скучен и пуст зиме, когато животът се съсредоточаваше в 2-3 кръчми с постоянни посетители.

Те не го приемаха. Не искаха да го приемат, но го търпяха, както търпяха всички останали навлеци, заради традицията да печелят лете от тях големи пари, с които да поддържат къщите си, лодките си, децата си, града…

Неусетно свикнаха с присъствието му, допуснаха го по-близо, някои с безразличие, други почти като свой. Денем участваше в живота им – или поне мислеше, че участва, а нощем пишеше и описваше страница след страница историите си, приведен под електрическата крушка с абажур от прегорял кадастрон, усукан около дрънчаща тел.

Обичах да ги чета и винаги му вярвах, че всичко в тях е истина. ИСКАХ да е истина. Усещах как търси сред тях красота и романтика. За него Светът си беше Красота и Романтика.

Освен София. Там беше ръждивата действителност. Шахматната дъска, по която се изискваше да се движи само по черни или бели квадратчета, да спазва позволените ходове и да отбягва забранените.
Понякога точно наопаки.

Всички шареха забързани по неписаните правила, разминаваха се със сложни пируети в стремежа си да стигнат желаното квадратче, без да изпаднат от играта или да загубят някоя от важните си фигури. Дори нашите детски ходове някак зависеха от тези на родителите ни.

В лутането ни понякога забелязвах как изчезва от полетата тази или онази пешка. Но обратно на правилата, „Царят“ на нашата игра не се стараеше да се удържи посред едрите фигури.

Напротив: щом забележеше, че те насочват играта си извън неговото поле, устремени към още по-важни фигури – оставяше ги да преминат нататък. Не ги следваше. Колкото те се издигаха и ставаха по-значителни в игрите си – толкова той се дистанцираше от тях и се стараеше да продължи сам ходовете си, защитаваше своето поле на действие, губеше връзка с Офицерите и едрите фигури наоколо, а опазваше нас, малките незначителни пешки и своята Царица…

Хе-хе-хе! И двете абдикирали вече Царици майки, останали без обкръжение на неговите грижи… Припомних си двете бургаски баби, вечно критични и раздразнени, изостанали беззащитни и ненужни във времето и пространството, натрапени в съвсем чужда игра.

Такива мисли ме споходиха, докато гледах касона в средата на каютата, покрит с жълтеникава омазнена шахматна мукава, оклепана с мазни отпечатъци от чаши и чинии… Не беше остатък от „неговото“ време, той употребяваше само морски карти.

Аз даже не си падам по шаха. Не виждам в него безкрайните възможности и пътища на играта. За мен тя се развива винаги по един и същи начин: скучен и предварително обречен. Никога не усетих красотата на планирана победа.

Но сега внезапно ми се хареса да си представям баща си като една от главните фигури.

Не най-главната. Най-главната винаги беше майка ми. Голям майтап! – да я сравнявам с Царицата в шаха! Без да се забелязва изобщо дейността ѝ на Дъската – всъщност тя винаги беше Царицата.

Всичко се ръководеше от нея. Или пък тайно от нея.

Малко ми се стъжни, застанала в центъра на нестабилната и мърлява „плаваща мансарда“, превърнала се в черно-бяла диаграма на живота в цветната и слънчева действителност отпреди бягството ни… Защото чак сега разбирам, че ОНЗИ свят, създаден ни от Него – беше най-щастливият в живота ни. Независимо от своите трудности и болки, за нас, децата и семейството си – той създаде нещо като оазис.

Баща ми. Ахото…

Заболя ме спонтанна болка от чувство за вина.

ТОГАВА хората бягаха. Съществуваше мит, че в другите страни се живее по-добре. Виждахме и чувахме разни доказателства за това. Липсата на Свобода в България някак си се отъждествяваше с качеството на живота. Всички вярвахме, че ако живеем в друга страна – ще сме много по-щастливи и благополучни. Дори родителите ни вярваха в това. Откъде можехме да знаем, че не е точно така.

Не искам сега да обсъждам този въпрос. Виждам и днес много хора да съжаляват, че са останали ТУК, и да мечтаят като по чудо да се озоват ТАМ.

След първата ни екскурзия до мои роднини в чужбина – за нас неочаквано това желание се превърна и във възможност. Можеше да се осъществи обаче само нелегално. И когато го планирахме окончателно – казахме на родителите си.

Те очебийно умряха. Но не ни спряха – вярваха, че трябва да се пожертват в името на доброто на внуците. И ето че потеглихме нататък… Не искам сега да го разказвам, може по-нататък някога да го опиша.

В резултат – плахото ни решение да разкъсаме живота си на две се преобрази някак си в едно окончателно разделяне на действителността на две абсолютно отделни галактики:

ДОСЕГА – и ОТСЕГА нататък.

От този момент двата свята вече съществуваха непоправимо разделени, с всички нелогични последствия от това. Защото малко по-късно се разполови и животът на цялата страна. Кой причини този катаклизъм? Ние ли предизвикахме това разцепление? Наша ли беше вината за трагичното пропукване на Галактиката на два абсолютно непаралелни свята?

Нищичко вече не остана същото.

Действително чувствам вътре в себе си тази вина.

***
Притъмня и аз погледнах през илюминатора, посред който като дупка блестеше парче по-чисто стъкло, изтрито от мен с длан. Слънцето беше изместило жарта си към по-ниските регистри и това изведнъж промени светлата мечтателност, която се беше породила от четенето на ръкописа в трептящата от слънцето застинала нереалност на каютата.

Погледът ми се очисти от искрящите лъчи и помещението възстанови безжалостната си разруха и мухъл. Изведнъж ми се дощя да се махна оттук в по-общочовешки обители. Но все още ме държеше в плен онова вече древно желание… даже копнеж – да се намирам в неговия свят, в неговата действителност, някога недостъпна за мен, а защо недостъпна – нямах абсолютно никакво… оправдание?

Поколебах се дали да не загреба със себе си и ръкописите от кашона, но реших малко безразсъдно да ги оставя, където са. Боях се, че ако сега ги отнеса със себе си, вече нищо няма да ме върне обратно на покрусената отломка. Оставих ги там, за да ме връща страхът да не бъдат унищожени завинаги и безвъзвратно тези по чудо опазили се артефакти от наново подбъзната към разрушение Съдба, пропуснала да го стори по-рано, когато е вилняла свирепо около веществените доказателства за съществуването на гордия притежател на Въображаеми Светове, принуден от годините си и Времето в един момент да спре да се завръща в света на Мечтите си и да останат там само тези крайно тленни доказателства за съществуването му.

***
Докато се озъртах неуверено в търсене на пътя към стаичката, в която сутринта метнах набързо багажа си, и налучквах пунктира на маршрута си по абсолютно непознатите ми вече Созополски улички, се дивях на непоносимите за съзнанието ми промени в града. Навсякъде виждах новоизмазани постройки на мястото на старите, обковани с гнили дъски древни фасади.

Промените към побългарен „капитализъм“ кощунствено бяха заменили романтичния облик на любимото ми градче и го бяха уеднаквили с десетките подобни селища, които помнех от периода на „Забогатяването на селата“ в миналото – лустросани със задължителния „мраморен площад“. Още не знаех, че вече няма села, че огромните къщи пустеят, плячка на случайни бандити…

Вървях неохотно през неузнаваемия град и за кой ли път си мислех колко е хубаво, че баща ми не доживя тези времена. Спомних си със срам как още в древните `70 години се присмях на разказа му „На гости“, в който той описва мутациите на местното население в лицето на героичния капитан Анести, отказал се от гордото си капитанство из Световния океан – в името на обслужването на курортните си гости…

Да. Виждаше ми се дребнаво и невероятно. А сега виждах пред себе си мутацията на цяло едно общество, на цялата страна… Неочаквано къщата възникна пред мен и влязох в стаята си под изпитателния поглед на бременна млада жена с розово плетиво в ръце. Изкъпах се набързо и се вмъкнах във влажните завивки. Започнах да разглеждам записките, планиращи пътуването ми. Имах четири дни, за да реша какво да правя – и уредя всички разходи по приключението.

„Фюр Елизе“ раздра тишината и побързах да грабна мобифона, за да не гръмне отново. Обаждаше се един от участниците в конференцията, който с безкрайно учудване и възхищение преди време откри, че писателят, чиято 90-годишнина чествахме в Бургас, е негов едновременен съгражданин и в двата му родни града, написал няколко възхитителни разказа за Малко Търново, където никой, дори и роднините му, не го помни и познава вече…

Бежанци от Лозенград, изселили се по-късно и в близкия черноморски град, люлка на романтична и особена душевност, специалния град, запазил обаянието си и днес. Бургас! – отгледал множество известни таланти, допринесли много осезателно за културата на държавата.

Бе да, точно така надуто и сухо си го помислих, какво да правя. Имах нужда да си го кажа сама на себе си, защото години отминаха, откакто малкото момченце, покорявало педя след педя Света около себе си в прехлас и удивление, лежеше в земята на далечна и чужда му страна, починал в невръстната за един писател 74-годишна възраст… Дори днес, 96 години след рождението му, за мен тази смърт продължава да бъде нелепа, незаслужена, ненавременна и дори обидна.

Георги Цъгов, изглежда, долови нерешителността в гласа ми и отложи срещата ни за утре. А аз проснах туловището си в засенената обител и здравата се замислих с какво да започна това утре, как да постъпя СЕГА и ТУК, ТАМ, в стария ни дом, а и в новата ни страна…

Буквално лежах на кръстопът и разпилените ми под чаршафа крайници напомняха Розата на ветровете, застинала в недоумение в каква посока и кой вятър да хване. Както винаги – събудих се към 2 часа в нощта, абсолютно бодра и енергична – нещо, което силно ми липсва денем, когато отвращението ми към задължението да действам ме превръща в ленива и одрямана бохча. Сложността в тази именно нощ се състоеше в това, че не си бях у дома и се налагаше да съм тиха и деликатна – точно когато кипях от енергия и идеи.

Извадих лаптопа и като се убедих, че местната Wi-Fi работи – зашарих из форуми, е-мейли и контакти, за да обменя с приятели хрумванията и възможностите си. Много от тях вече бяха чули за налудничавата ми идея да издиря „Ахасфер“, за да я побуча на някой Странджански връх или хълм като ням паметник на един Велик Мореплавател, недопуснат от страната си да излезе от пристанищните води и да обиколи в свръхрекорд земното кълбо – негова мечта още от годините на детството, когато му попада тази тъничка брошура с горд надпис:

ПРЕМИЯ НА „ПРИРОДА И НАУКА“
ГОД. 1-ВА – 1931-31
ХАРИ ПИДЖОНЪ
ОКОЛО СВѢТА СЪ ПЛАТНОХОДКА

Съществува! Честна дума! Стара проскубана брошура, подлистник от 16 страници в размер А4, с потъмняла силно, но все още лъскава хартия, окована между кориците на канцеларска папка с надпис:

балкантурист
ХОТЕЛ СЛИВЕН

Прехвърлих тогава „листите“, както казваше Ахото, и ми се мярна чертеж на яхта в строеж, карта на морско пътешествие, остров, палма, танцуваща хула млада красавица… И бързо я затворих. Има време! – казах си. – Ще я прочета!

И я прочетох. В 1931 година е бил едва 10-годишен. Нима открих първоизточника на вечния му блян за Хавайските острови? За красивите девойки, бавно танцуващи хула? За безкрайното самотно плаване към недостижимата цел, което никога не се осъществи – освен във фантазиите му.

Подобни открития направих още когато някъде в 2008-а отново се прибрах в стария ни дом, всъщност последният от домовете ми в София, развълнувана от идеята да го продам – и да се върна при семейството си, силно оредяло вътре в 5 години. Вярно казват преданията, че всички изпълнени мечти се заплащат скъпо и жестоко.

Та пристигнах аз, осиротяла болезнено, загубила един след друг всички любими хора, сред които израснах така весело и щастливо. Така щастливо… Така неосъзнато щастливо…

Защо го разбираме едва когато свърши.

Загубих сестричката си, баща си и майка си още в първите шест години на заминаването ни. И половината от нашия апартамент, ако си говорим честно. Това вече не е „моят“ роден дом – но принадлежи и на хора, за които не значи нищо. Странно, но болеше ме. Обаче имах си и своя дом – дар от родителите ми, в който живяхме към 15 години, преди да го напуснем гузно и тихомълком, когато взехме тежкото решение.

Оставихме го пуст насред миналото ни.

Именно него исках да опразня и продам, за да не се разкъсваме повече между вчера и утре.

Лесно е да го измислиш.
Но боли.

И тогава именно възникна купчината хартия, наречена многозначително АРХИВ. Струпах го сред хола и се замислих какво да го правя. Никой не го искаше. Никому не беше нужен. Писателят беше изличен от страната и обществото, забравен от своите – и никога не познат от чуждите. Хора. Новите хора, които се раждат и растат в Съвременността, като че ли всичко си е нормално и Животът си е съвсем естествен. А аз дори не подозирах това предателство от страна на цялото, обсебено от Ужаса на Действителността общество.

Реших – не знам дори как ми хрумна? – да подредя и препиша всичко и да го предам на въпросното Общество, за да познае то най-после премълчаваното по инерцията на миналото свое съкровище. Представях си как ще блесне с неизвестните си писания пред смаяните очи на позабравилите го колеги и приятели – и всички заедно ентусиазирано ще плеснат ръце, ще се прегърнат и хвръкнат в Небесата на прекрасното и свободно, най-после, Творчество.

И реших да подаря, да речем, половин година от живота си за осъществяване на този благороден порив.

Оттогава изминаха десет години денонощен труд. Купчината дори и не мръдна видимо. А в компютъра ми се струпа друга, нематериална купчина, която ме завладя, победи, пороби – и обсеби, май завинаги?

Цялата книжнина беше вече описана и подредена от ентусиаст, а аз започнах да я сканирам, странирам, коригирам… и чета.

Невероятно! Какво да ви кажа…

Не се считах за скучен човек, без усет за Прекрасното около себе си. Изчела съм няколко кубика чудесни книги, най-хубавото, написано и издадено в моето съвремие и годините преди мен. Но когато надникнах в НЕГОВИЯ свят… Бях първо удивена? Смутена? Възхитена? И невярваща.

Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, предварително отворило широко очи, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…

Невероятно! Неочаквано! Неописуемо! Нима живяхме редом, в един дом, в едно общество? С едни и същи хора? ЗАЩО неговият свят беше така различен? Така прекрасен! Не, не лек и лакиран. Просто този свят беше ЧУДО, изграден от ЧУДЕСА – и тези чудеса трябваше да бъдат постоянно откривани – и овъзхитявани. От нас.

Но защо ги виждаше САМО той? Едва разказани от него – те ставаха видими и за нас. Или поне за мен.

Не че това беше нещо съвсем ново. Някога, в дните когато родителите ми бяха за мен винаги пречка и досада… Бе ЗНАМ ли защо! Обичах ги винаги безкрайно! – но постоянният им контрол над действията ми ме дразнеше ужасно още от възрастта, в която постоянно трябваше да ме опазват от мен самата.

И ето, в един такъв момент пътувахме към новооткритите Светове на Юг, някъде след Созопол: Приморско, Китен, Ахтопол, *Мичурин!…

В онези времена, за да стигнем дотам, първо пътувахме с влак – цяяяла една дълга нощ в спален Вагон. После трябваше някак да се продължи от Бургас нататък. Или с кораб, където аз и майка ми веднага падахме под някоя пейка в несвяст.

Или както този път – с такси.

Баща ми не млъкваше нито за миг. Познаваше всяко парченце море и суша по пътя ни, винаги казваше името му на български, турски или гръцки – каквото му го е лепнала съдбата – и се лееха и лееха истории, събития, приятели, за които бяхме чували, но не познавахме.

Чудя се сега ЗАЩО толкова ме дразнеха и досаждаха всички тези разкази тогава – а сега ги гълтам с нетърпение и искам още и още да знам! Баща ми усещаше, че разказите му не са посрещнати с ентусиазъм от нас, двете дъщери, млъкваше понякога, обезсърчен, но иззад завоя изведнъж възникваше нов плаж, нос, парченце Вселена – и той се включваше в пореден опит да ни смае и възхити.

Всъщност не можеше да се спре. Искаше да видим Света през неговите очи. А ние все не успявахме.

До мен винаги седеше Лора. Лорчето, както продължавам да я наричам. Май досега не я споменах. Тя е най-тежката ми рана.

Наистина, не единствената. Животът се постара… Но тя винаги присъстваше в тези семейни преживявания, значително по-малка от мен, любимка на цялото семейство и обкръжение. Мисля, че тя също скучаеше, защото мълчеше. Нямам спомен да е казвала каквото и да е в подобни моменти. Но когато имаше по-голяма публика – включваше се в разговора и го завладяваше, а всички наоколо избухваха в смях. Аз седях, слушах – и завиждах на свободата ѝ, нещо, което още дълго щеше да ми липсва.

Та тогава, в едно от тези пътувания, когато сме предпочели такси, вместо изтезанието с корабче, и въпреки желанието ми да заспя, за да свърши най-после това безкрайно пътуване! – аз почувствах за първи път неговата вибрираща любов към тези места, към Морето, към детството му, свободно и безгрижно.

„За разлика от моето!“ – бих си помислила ехидно, ако тогава познавах подобни реакции. Когато си спомням такива мигове – моментално се пренасям на задната седалка на таксито, мама до шофьора, аз зад нея, и Лорчето, втисната между мен и баща ни…

А той постоянно се въртеше ту към прозореца с ширналото се море, ту към нас; помня погледа му зад очилата – вгледан изпитателно в мен – дали най-после нещо ме е развълнувало.

Не беше.

Едва сега се вълнувам и мечтая пак да изживея това пътуване.

А за самото летуване – какво да ви кажа! Километричните плажове и огромните дюни в спомена ми на десетинагодишно момиченце – целите бяха мои! Лично мои – без никакъв надзор, без страх, без опасности. Никога не са ме оставяли така свободна, дори у дома. Нима наистина съм оставала сама по плажовете тогава? Нямам вече кого да попитам.

А тези места посещавам и досега… сам-сама… в сънищата си. Намирам отново всичко по местата си, морето, плажа, дюните… Изравям от пясъка скритите от нас там къмпинг такъми. Опъвам по чудо сама една от предишните ни палатки и влизам в нея. Огромна празна палатка… И чак тогава усещам самотата.

Понякога с мен са и Кученцата. Странно! Имахме няколко с мъжа ми – но в много по-късен период. Купувахме ги с обожание – а ни напущаха през годините едно след друго… Но тичат щастливи към мен в сънищата ми. Четири миниатюрни черни пинчера. Радвам им се, олезени радостно насреща ми. Защо ме посещават заедно, и то в тези най-ранни спомени? Сладки сънища, но и тъжни с коварната си недостижимост. Откъде идват?

От някой недостъпен свят ли? Ще се срещнем ли там пак, както твърдят някои учения?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro