Марион Колева – ПРЕДПРОЛЕТНО

UNTER DEN LINDEN

Когато си починат сетивата,
от бялото на зимата приспани,
когато избуи над мен тревата
и кротко заличи несметни рани,


когато омагьосани скорците
тонално зазвучат като Бочели,
пчелиците оформят медни пити
и слънцето брезичките избели,
когато неподвластен на закони
развее вятър шала на Багряна
от уличките тихи на Верона
до билките на „златните поляни”,
когато през усмивката стаена
надникне пролетта на Леонардо,
душата ще ликува преродена
в цъфтящите липи по булеварда.

МЕЖДУСЕЗОНИЕ

Горчива пролет.
Облаци и дъжд.
Дърветата издъхват в резедаво.
Скорците падат в гниещата ръж.
Цветът се рони.
Плъзва кал кафява.
Под мърлявите влажни небеса
вселенският часовник се разшава.
Неща, които бяха, днес не са,
но юли неотменно приближава.
Долавят се знамения навред:
ту слънчев лъч над ниски хоризонти,
ту полъх лавандулов,
ту съсед,
започнал пак безкрайните ремонти,
ту някаква забързана пчела,
повела млад рояк полуроднини
към сочни детелинови поля,
ту щурчо, имитиращ Паганини.
Така че по законите природни
отстъпва хладината придошла,
но в името на лятото свободно
предава Богу дух и пролетта….

СЛЕД ПРОЛЕТНИЯ ДЪЖД

Павета.
Остроумен саксофон.
Акация в стъклото ми наднича.
На този тъй банален градски фон –
Вергилий, Данте, „Ад”;
и Беатриче.
Увличам се.
Обичам да чета.
Балконът ми е приказна читалня
с охлузени сандъчета цветя,
с чаршафи бели,
вейнати прощално.
Смрачава се.
Започва да вали.
Сред трясъци
следобедът клокочи.
От клаксони главата ме боли,
а пъкълът от книгата изскочи.
Градината след миг обезумя.
Дърветата неистово се люшкат.
Дъждът покрива цялата земя,
а после се превръща и в градушка.
Порои.
Полудели същества
оглеждат се на Луцифер в окото.
Влютено от човешките дела,
неистово се вихри естеството.
Отсъства от пейзажа любовта.
Възраждащият лъч е празнодумство.
Поредната предчувствана беда.
Поредното наказано безумство.
Но тази буря също отгърмя.
Остави ни фасади разломени.
От пъкъла изплуват небеса
и улици съвсем обезлюдени.
Възкръснали
над мътните води,
кубетата на Невски
поздрав пращат
и светли беатричени коси –
върбите в парка –
вятърът поклаща.

ПРОЛЕТ НА БАЛКОНА

Тук зимата бе с мъжка красота –
сурова,
презараждаща,
безмълвна.
И пак не забелязах
пролетта
копривена
в полето как покълна.
До нарциса в градината отпред –
зюмбюли.
Вдишвам тежки аромати.
Кокичета танцуват менует.
Южнякът снегорините отпрати.
Надничат теменужки над пръстта –
мъниста, разпилени от герданче.
Обхождам стари рими и места
пред чаша неизстинало Бианчи.
Все още дишам.
Пресен е светът.
Повдигат се игликите на палци –
маркират съдбоносен кръстопът
в маршрута на сезонните скиталци.
Отново ще се впусна в угарта,
в тревата дива с вик ще се търкалям.
Благодаря,
че тук съм.
И сега.
Припомнената пролет се повтаря.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Тъй бързо свойта сватбена премяна
от облаци
съблече пролетта.
Тя смъкна се в тревата под бръшляна
и сто лалета
лумнаха в пръстта.
Баналните римувани пространства
от цвят и дъжд творяха таен плод.
В безмълвна саможертва,
с постоянство
Избраното създаваше живот.
Неземното вибрираше в лилаво.
Южнякът даже с име го дари.
Великден е.
Днес мракът се стопява,
А слънцето в очите ни искри.

ЗАХРАНВАНЕ НА ПЧЕЛНИЯ РОЯК
/в едно изречение/

Далеч преди да цъфнат перуниките
и люлякът да кимне на салкъма,
орфеевци да зърнат евридиките
сред пламъци от резеда на хълма…,
преди в гнездата стари над бърлогите
поредният април да се разлисти,
да дойдат птици при четириногите
и утрото в лицата им да плиснат…,
жужаха прегладнелите работнички,
престилчици раирани наметнали –
(типично за стопани на хоботнички,
пчеларите съня им зле пресметнали);
но има лек за хилавия полет –
безспорна билкобабина заслуга –
разтвор от манов мед през ранна пролет,
извлечен с радиална центрофуга.

ПРОЛЕТНА БУРЯ

На облака през спуканата лейка
номадът-вятър вае дъждописи.
Полюшва се в небесна разлюлейка
над локва нечетливи людски мисли.
Въжета
от светкавици
провесва
луната.
Към въздушните чардаци
планински връх поема път отвесен,
погрешно схванал огнените знаци.
Катунът гръмотевично отпрашва
да сипе дъжд в Бретон и над Британия.
Едва ли е трагично, или страшно,
но няма как да бъде епифания.

ПИКНИК

На билкова възглавничка заспах.
Сънувах, че летя из синевата.
Когато се събудих
осъзнах,
че детството ми крие се в тревата
и само дебне с пухкаво краче
по старческия нос да ме настъпи,
докато вия билково венче
в съня си на хавлиената кърпа.
А после се постреснах от шума
на котешката лапа и равнеца:
под тежката ми патила глава
възглавничката пиеше дъждеца.
Сега какво?
От ягоди огрян
следобедът вали
на къси смени.
Виж,
джанката е моят дъждобран!
Щом слънцето мижи,
мечок се жени.

ПРОЛЕТ В АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ

Животът, нечий строг редактор,
ресурсите спасил от свлачище
инициира Ги de facto
в неоскверненото си капище.
Сред осветените дворове,
попили дъжд метеоритен,
ехтят въпросите на Йова
от времето на неолита.
Издъхва зад гърба им А́та.
Деня изкачват в стръмни зони.
Отново плуват в резедата
на свежи пролетни корони.
Не им е нужен даже пикел.
Водата тегли ги нагоре.
Дребнее златото на Нике
в пръстта на Странджа и Загоре.

ВИК ВАМ

Разтвори се небето.
Пристигна пролетта.
Сега съм там, където
са простите неща:
медуница, коприва,
живовляк, кукуряк,
трева топлолюбива,
пчели и щърков трак.
Търкаля цветни гуди
Владайската река,
разкъсала хамута
на ледната яка.
По Връбница е чисто.
Простор и светлина.
В съня ми кацва птичка
и чувам си гласа.

* * *

Старостта е прекрасна.
Шипков храст под снега.
Хоризонт безпристастен.
Просветлена тъга.
Океани от болка
спят под ледна кора.
Вечерта е двуколка,
пълна с жълти листа.
Мисълта се издига
над суетност и тлен.
Видовден по сезон е
внук на днешния ден.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro