Из романа „Аврамовия мост“

Една сутрин Михаел се събудил облян в пот. Сънувал Кукурикото. Говорил му за себе си с поглед и с глас. Изхвръкналите му магарешки зъби на моменти потраквали от страх, втренчвал поглед и пак продължавал забързано разказа си… Разтварял широко челюстта си и аха да ревне, но оттам излизала металическа човешка реч. Предния ден го натоварил с дърва от сечището в гората. Както обикновено го пуснал да си ходи сам. Кукурикото си знаел пътя. Явно се бил запилял някъде, до вечерта не се прибрал. И друг път му се случвало. А Михайлико също се бил заиграл с приятели и не го потърсил. Просто забравил за него. Но сънят, с който се събудил, направо го поразил. Сякаш му се бил обърнал терсът (опако – от турски). Излязъл на двора да го търси, но не го видял нито в обора, нито под навеса, където нощувал.